Пътят се виеше плавно нагоре, следвайки извивките на планината. ⛰️ Колкото по-нависоко се качвах, толкова по-тихо ставаше всичко наоколо – сякаш някой лека-полека намаляваше звука на света.
Когато стигнах до Ананури, времето като че ли спря. Каменните стени на крепостта се издигаха гордо над замръзналите води на Жинвалското езеро. 🏞 Гледка, пред която просто спираш да говориш.
Разходих се из двора, докоснах старите камъни и се опитах да си представя колко истории пазят. Едни неща не се разказват, само се усещат под пръстите.
Когато си тръгвах, изпитвах благодарност, че съм бил там. 🙆♂️ Малък съвет: не бързайте да се качвате обратно в колата – обиколете крепостта отвсякъде, всеки ъгъл дава различна гледка към езерото.
